Интервю с Красимира Дянкова – част 2

семейни и фамилни констелации

Красимира Дянкова e магистър по психология и гещалт-психотерапевт. Тя е фасилитатор по системни фамилни констелации и асистент по метода за звуко-стимулация на д-р Алфред Томатис. В психологическата си практика работи индивидуално и групово с възрастни и деца с нарушения от аутистичния спектър, хиперактивност, с дефицит на вниманието, дислексия, със затруднения в обучението и поведението и други. Съвместно с родителите работи за създаване на континиум в терапевтичния процес.

 

назад към първа част

 

» Някакъв друг пример от твоята практика ще ни споделиш ли?

Например, всички знаят за антистресовите топки – тези, които се продават навсякъде. Интелигентният пластилин е прекрасна антистресова топка. Аз имам случай с едно дете, на майката на което казах: „Оттук нататък всеки път когато идвате при мен, той има отговорност и трябва да си носи пластилина.“ Децата отначало ги забравят. След това обаче децата започват да се подсещат и дори родителите са споделяли: „А, трябва да си взема пластилина, че отиваме при Краси“. Това ги кара да поемат отговорност. Ангажимент. Това е нещо, което също възпитава детето. То не е априори, не идва просто така. Това се създава в детето. Така че аз ползвам пластилина многопосочно. Дори ако ме накараш да кажа точно само в какво, няма да мога. За конкретното дете идеята всеки път идва при мен импулсивно, в зависимост от потребността на детето. Родителите виждайки това, купувайки си пластилина, те започват да играят. Колко в къщи става това, не знам, но поне докато са на терапия при мен това се прави. Има я играта, има го контакта. Детето, за което тръгнах да казвам, го питам: „Къде ти е пластилина?“. А то ми отвръща: „Ами, татко го занесе на работа и аз повече не го видях“. И аз питам защо. „Ами успокоява си нервите!“. Защото знаем свойствата на пластилина – той може да подскача, може да си го местиш от ръка в ръка… Нещото, което предупреждавам и единствено не правя е да показвам това, което прави пластилина като се втвърдява. Просто аз самата пробвах. Доста боли, когато се удариш.

» Имаш предвид свойството му да се втвърдява при рязък удар?

Да, защото иначе самите деца е възможно да се самонаранят или да наранят някой друг, така че затова единствено сме внимателни. Предупреждавам родителите, да не се демонстрира това качество на Интелигентният пластилин, когато работим.

» Ако разбирам правилно, това, което ти основно търсиш с Интелигентният пластилин, е връзка между родител и дете на едно ниво. Т.е родителя да смъкне отношението си, да смъкне това чисто родителско поведение, да застане на нивото на детето и с него да общува, да разговаря като с равно. Или не точно?

Това също го има, но не точно. Примерно ще го отиграем така. Имаше тук едно деветгодишно дете, което идва с баща си. Детето, понеже е едно на мама и на тати, беше изградило за себе си идеята, че това, което то иска, това ще става. То на девет години определяше къде ще бъдат семейните почивки, с кого ще бъдат и т.н. Родителите бяха делегирали прекалено много права на това дете.

» Т.е. бяха обърнали палачинката.

Точно така. И когато се смени тази йерархична структура по вертикалата, няма как да има доволни. В повечето случаи ние създаваме грешни себе възприятия в детето. Отделно започваме да чуваме някакви подмятания отвънка, от приятели, от роднини – „какво правите вие?“

» Чужди оценки…

Да, точно така. Които малко или много започват да болят, когато ги чуеш за себе си. Примерно: „Ааа, на принцесата майка й и баща й идват, тая дето ги върти на малкия си пръст!“. Говорим за тригодишно дете. Та, как играхме с този юнак. Бащата трябва да направи някаква фигура, детето трябва да я повтори същата. Но правилата ги дава бащата. Бащата може да каже: „Успоредно правим едно и също нещо, като аз казвам етапите“. Примерно ще правим буквата А. „Раздели…“ или „Разделяме…“. За да се смъкне границата, защото с „раздели“ ти вече се поставяш на по-висока позиция. Ти казваш на другия какво да направи, ти изискваш от него. Докато „сега разделяме на три части“ ние сме заедно, ние партнираме. Учиш по някакъв начин и себе си и детето си на послание, на комуникация. Разделяме на три части. Определям големината на частите. Примерно две големи и една малка. Това също е учене, в ситуацията. В зависимост от големината на детето. След това обясняваме нещата и в същото време ги правим. Детето може да ги чуе, детето може да ги види, детето ги прави. Работят три сензора. Много бързо става възприемането на информацията по този начин. Но бащата можеше да избере, това е правило, което съм сложила аз, бащата може да избере и да каже на детето, ако детето няма търпението да чака, ако детето по никакъв начин не се съобразява с него, да каже: „Сега ти ще чакаш, аз ще го направя, гледай внимателно“. Защото този, който прави първи, той оценява, дали другото става или не става. И ако каже „Не, не е същото“, тогава започват отново. Така че ти като имитатор трябва да направиш същото. Гледаш, внимаваш, кое след кое се прави, как се прави. След това, таткото не гледа само крайния резултат, дали прилича на същото нещо, което е направил, а следи, дали по същия начин сина му е минал по пътя. Центрираме внимание, и аз по някой път казвам, защото стоя обикновено зад гърба на детето и казвам на родителя да се бави. По този начин под формата на игра качваме търпимостта на детето. То има толерантност да изчака. Много често, правим това упражнение и когато родителя има нужда да си вземе позицията на ръководител, за да може детето да влезе в позицията на следващ.

» Както предполагам трябва да бъде по принцип, нали?

Зависи, защото идват например и деца, които да речем, имат таланти, имат креативност, но имат и много задръжки, имат много страхове или пък имат ниска самооценка…

» Или са блокирани от родителя?

Да, възможно е. Но виждаме, че детето има нужда да открие себе си и качествата си на лидер. Защото на тези деца им е много по-лесно да те гледат какво правиш и да го направят или да им кажеш какво да направят и да го направят. Но ако им кажеш „направи нещо“ и те изпадат в паника. Изпитват неувереност. Тогава ние започваме да тренираме. Детето започва да показва, а родителя да следва и имитира. Всъщност поставям детето в позицията на лидер и малко по малко, ден след ден, то преодолява себе си. Не е толкова страшно. Да направи слънце или да направи цвете от Интелигентен пластилин. Или да направи, както едно дете каза: „Ето!“. Питам го: „И какво е това?“, а то отвръща: „Ами голям камък е“.

» Разбрах. Всъщност реално ти използваш Интелигентният пластилин като средство за комуникация, средство за общуване между родител и дете. Образно казано, нещо като общ език, на който двамата заедно да говорят в рамките на една задача или проект?

Да, може да се каже така! Нещото, което да играе свързващата част когато двама души седнат. Свързващото може да е вербалната дейност, но може и да е тази, която е игровата. Пластилинът играе ролята на свръзка. През пластилина можем да се свържем дори и сами със себе си. Пластилина може да направи за мен връзката звук А и буква А. Защото на мен ми е трудно да запомня буква А, ако аз съм дислексик. Аз нямам проблем някакъв физиологичен, но моят мозък работи по по-различен начин. Ако на мен ми е трудно да науча таблицата за умножение с девет. Да, другите всичките са добре, но с девет ми е трудно, тогава мога да вляза с детето в игрова терапия и ние да правим цифри, и в един момент да кажа: „Хайде да си направим един знак „по“ (умножение), я сега да видим какво ще се случи ако сложим 2 по 9 – колко ще бъде“, слагаме и равно и то вече тази задача оживява. Аз мога да ги въртя тези неща, да ги мачкам, да ги правя – имам време да мисля, без да се притеснявам докато мачкам и докато обмислям какъв е отговорът. Понякога когато децата им е много трудно, числата са наредени пред тях… Аз мога да ги подредя така, че бързо да види отговора. Има такива креативни деца, ситуативни. Аз казвам: „Отговорът е написан пред теб, просто трябва да можеш да го видиш“. Детето, гледа, гледа и прави опит: „Ами това примерно“. Да! То е на налучкване, но: „ти успя, браво!“ Детето, за да не може да го научи, за да не може да преодолее себе си то има някаква бариера… Общо взето бариерите ги пускат възрастните. Те идат през страха…

» Предполагам… Да!… В желанието си да възпитаваме правилно… предполагам…

Много често! Отделно си имаме един такъв личен, как да кажа… като „жокер от приятел“ – веднага се връщаме, искаме или не искаме, инстинктивно назад ние като сме били деца как нашите родители са постъпвали и хоп, си го пренасяме. Дори там да не сме го искали, дори да го декларираме: „Аз никога няма да съм като майка си или като баща си“, но реално малко или много аз го правя същото. Защото ако моите родители едно време с режима, в който сме живели, с порядки и с нормите са били строги и никога не са ми казвали браво примерно, или пък не са ме пускали да правя някои неща, които съм искала. Аз казвам: „няма да правя същото“, нали аз съм била прекалено ограничавана и аз не може сега да си ограничавам детето, и затова какво правя – аз му давам пълната свобода, но как може дете да оцени свободата, ако не познава ограничението? Всъщност аз стоя гневна на родители си, утре моето дете ще стои гневно на мен, защото аз ще му казвам: „Стани какъвто искаш…“.

» А това не е ли всъщност един такъв съвсем естествен принцип на махалото? Т.е. движиш се от край до край докато накрая се намери някаква хипотетично „златна среда“?

Да! Принципа е такъв. Но това когато аз стоя някъде в отрицание, то ме кара аз да отида на другата страна…

» …просто за да може да се разграничиш ясно, за да няма съмнение, че правиш различно…

… но какво правя с детето си? Ако мен са ми казвали: „Не, ти ще станеш лекар!“, и аз съм искала да стана физик, но те са казали: „Не, ти ще станеш лекар!“ и аз ставам лекар и не съм доволна от себе си, от професията си, от живота си. Детето ми идва и аз виждам талант, обаче му казвам: „Какъвто искаш стани, мама! Аз няма да ти се меся! Ти каквото искаш!“ и детето ми избира нищо да не стане. И той утре ще е гневен, както аз съм гневна, че са ме накарали да стана доктор, той ще ми е гневен защото: „Добре де, ти като видя защо не ме накара? Защо не ме заведе? Аз, нормално е като съм дете и като не искам… Мен ми се играе, не ми се свири на цигулка!…“.

» Така е! Може би накрая, защото много неща можем да си говорим, но интервюто ще стане твърде дълго… Кажи всъщност как се запозна с Интелигентният пластилин?

Е, аз се запознах през един мой приятел, който пък е ваш приятел…

» Общи приятели!

Да! Александър Стоянов се казва господина. Той е баща на две прекрасни деца и като Вас и той е фокусиран да прави неща добри за децата и не само за собствените си, защото купувайки на собственото си дете една прекрасна тротинетка Micro, решава да започне да ги внася и в момента ги разпространява официално в България. Тези тротинетки например са неща, които развиват не фина моторика, но развиват грубата моторика, която също е много важна… И така като видях, че в неговия магазин в София имаше такъв Интелигентен пластилин, проявих интерес, той ме свърза с Вас и горе-долу така се случиха нещата.

» Помниш ли, кое беше първото нещо, което те впечатли в Интелигентният пластилин или ти е трудно вече да разграничиш?

Е-е-е, чак пък първото! Сега, много зависи с какво съм работила. Значи първото нещо, което всъщност аз видях… В София тогава имах един нов случай – започвах да работя с едно осемнайсет годишно момче, което имаше много агресия… И нещото, за което всъщност аз се хванах тогава, защото видях, че Сашо го мачка и го дърпа в ръцете си и си казах: „Това прилича на тези антистресови топки“. Самото момче обаче, има затруднение в обучението, имаше там едни такива истории и всъщност ние почнахме с това – той докато стои при мен и докато е гневен примерно да мачка и да разтяга, като в един момент аз започнах да му концентрирам вниманието, защото аз го делях тогава пластилина на две и казвам: „Ок! Направи нещо сега и аз ще направя същото!“. Просто да го въртим в ръцете…

» Интересно! Значи първо си забелязала антистрес способностите му.

Да! Аз преди това, а и сега също, работя и с така наречените тангъли (Tangle). Те са английски и са на същия принцип, но при пластилина има много повече възможност и много повече се залага на тактилност. Много често аутистичните деца не могат да докосват различни неща и имат нетолерантност към допир на каквото и да е. И самия пластилин, когато започна да работя вече с аутистичните деца, използвайки свойството му когато му пуснеш въздух той да пука, завивам ръчичката на детето или правя неща само на пръстите му. Понякога, когато има примерно деца, които не могат да хванат правилно химикалката, аз поставям парче пластилин в основата на химикала и поставяйки пръстите на детето, те потъват в пластилина и то много по-лесно задържа и в последствие усвоява правилния захват. Даже това е нещо, което бих ви препоръчала да го сложите към сайта ви, примерно към вашето клипче, което имате на началната си страница на сайта ви. Това е нещо, което може да се използва много лесно, когато децата имат не добър захват на химикал, молив и т.н.

» Това наистина е оригинално. Благодаря ти за съвета и въобще за изключително полезното интервю. Аз лично, а надявам се и всички наши приятели, които ще го прочетат после, научихме много интересни неща. Благодаря ти, Краси!

 

www.plastilin.bg

Актуално, Интелигентният пластилин