Интелигентният пластилин вече си има нови приятели от Стара Загора – магазин Бам Бам. При тях ще можете да видите, докоснете и усетите всички невероятни свойства, които не можем да покажем като нули и единици през мрежата.
Красимира Дянкова e магистър по психология и гещалт-психотерапевт. Тя е фасилитатор по системни фамилни констелации и асистент по метода за звуко-стимулация на д-р Алфред Томатис. В психологическата си практика работи индивидуално и групово с възрастни и деца с нарушения от аутистичния спектър, хиперактивност, с дефицит на вниманието, дислексия, със затруднения в обучението и поведението и други. Съвместно с родителите работи за създаване на континиум в терапевтичния процес.
назад към първа част
» Някакъв друг пример от твоята практика ще ни споделиш ли?
Например, всички знаят за антистресовите топки – тези, които се продават навсякъде. Интелигентният пластилин е прекрасна антистресова топка. Аз имам случай с едно дете, на майката на което казах: „Оттук нататък всеки път когато идвате при мен, той има отговорност и трябва да си носи пластилина.“ Децата отначало ги забравят. След това обаче децата започват да се подсещат и дори родителите са споделяли: „А, трябва да си взема пластилина, че отиваме при Краси“. Това ги кара да поемат отговорност. Ангажимент. Това е нещо, което също възпитава детето. То не е априори, не идва просто така. Това се създава в детето. Така че аз ползвам пластилина многопосочно. Дори ако ме накараш да кажа точно само в какво, няма да мога. За конкретното дете идеята всеки път идва при мен импулсивно, в зависимост от потребността на детето. Родителите виждайки това, купувайки си пластилина, те започват да играят. Колко в къщи става това, не знам, но поне докато са на терапия при мен това се прави. Има я играта, има го контакта. Детето, за което тръгнах да казвам, го питам: „Къде ти е пластилина?“. А то ми отвръща: „Ами, татко го занесе на работа и аз повече не го видях“. И аз питам защо. „Ами успокоява си нервите!“. Защото знаем свойствата на пластилина – той може да подскача, може да си го местиш от ръка в ръка… Нещото, което предупреждавам и единствено не правя е да показвам това, което прави пластилина като се втвърдява. Просто аз самата пробвах. Доста боли, когато се удариш.
» Имаш предвид свойството му да се втвърдява при рязък удар?
Да, защото иначе самите деца е възможно да се самонаранят или да наранят някой друг, така че затова единствено сме внимателни. Предупреждавам родителите, да не се демонстрира това качество на Интелигентният пластилин, когато работим.
» Ако разбирам правилно, това, което ти основно търсиш с Интелигентният пластилин, е връзка между родител и дете на едно ниво. Т.е родителя да смъкне отношението си, да смъкне това чисто родителско поведение, да застане на нивото на детето и с него да общува, да разговаря като с равно. Или не точно?
Това също го има, но не точно. Примерно ще го отиграем така. Имаше тук едно деветгодишно дете, което идва с баща си. Детето, понеже е едно на мама и на тати, беше изградило за себе си идеята, че това, което то иска, това ще става. То на девет години определяше къде ще бъдат семейните почивки, с кого ще бъдат и т.н. Родителите бяха делегирали прекалено много права на това дете.
» Т.е. бяха обърнали палачинката.
Точно така. И когато се смени тази йерархична структура по вертикалата, няма как да има доволни. В повечето случаи ние създаваме грешни себе възприятия в детето. Отделно започваме да чуваме някакви подмятания отвънка, от приятели, от роднини – „какво правите вие?“
» Чужди оценки…
Да, точно така. Които малко или много започват да болят, когато ги чуеш за себе си. Примерно: „Ааа, на принцесата майка й и баща й идват, тая дето ги върти на малкия си пръст!“. Говорим за тригодишно дете. Та, как играхме с този юнак. Бащата трябва да направи някаква фигура, детето трябва да я повтори същата. Но правилата ги дава бащата. Бащата може да каже: „Успоредно правим едно и също нещо, като аз казвам етапите“. Примерно ще правим буквата А. „Раздели…“ или „Разделяме…“. За да се смъкне границата, защото с „раздели“ ти вече се поставяш на по-висока позиция. Ти казваш на другия какво да направи, ти изискваш от него. Докато „сега разделяме на три части“ ние сме заедно, ние партнираме. Учиш по някакъв начин и себе си и детето си на послание, на комуникация. Разделяме на три части. Определям големината на частите. Примерно две големи и една малка. Това също е учене, в ситуацията. В зависимост от големината на детето. След това обясняваме нещата и в същото време ги правим. Детето може да ги чуе, детето може да ги види, детето ги прави. Работят три сензора. Много бързо става възприемането на информацията по този начин. Но бащата можеше да избере, това е правило, което съм сложила аз, бащата може да избере и да каже на детето, ако детето няма търпението да чака, ако детето по никакъв начин не се съобразява с него, да каже: „Сега ти ще чакаш, аз ще го направя, гледай внимателно“. Защото този, който прави първи, той оценява, дали другото става или не става. И ако каже „Не, не е същото“, тогава започват отново. Така че ти като имитатор трябва да направиш същото. Гледаш, внимаваш, кое след кое се прави, как се прави. След това, таткото не гледа само крайния резултат, дали прилича на същото нещо, което е направил, а следи, дали по същия начин сина му е минал по пътя. Центрираме внимание, и аз по някой път казвам, защото стоя обикновено зад гърба на детето и казвам на родителя да се бави. По този начин под формата на игра качваме търпимостта на детето. То има толерантност да изчака. Много често, правим това упражнение и когато родителя има нужда да си вземе позицията на ръководител, за да може детето да влезе в позицията на следващ.
» Както предполагам трябва да бъде по принцип, нали?
Зависи, защото идват например и деца, които да речем, имат таланти, имат креативност, но имат и много задръжки, имат много страхове или пък имат ниска самооценка…
» Или са блокирани от родителя?
Да, възможно е. Но виждаме, че детето има нужда да открие себе си и качествата си на лидер. Защото на тези деца им е много по-лесно да те гледат какво правиш и да го направят или да им кажеш какво да направят и да го направят. Но ако им кажеш „направи нещо“ и те изпадат в паника. Изпитват неувереност. Тогава ние започваме да тренираме. Детето започва да показва, а родителя да следва и имитира. Всъщност поставям детето в позицията на лидер и малко по малко, ден след ден, то преодолява себе си. Не е толкова страшно. Да направи слънце или да направи цвете от Интелигентен пластилин. Или да направи, както едно дете каза: „Ето!“. Питам го: „И какво е това?“, а то отвръща: „Ами голям камък е“.
» Разбрах. Всъщност реално ти използваш Интелигентният пластилин като средство за комуникация, средство за общуване между родител и дете. Образно казано, нещо като общ език, на който двамата заедно да говорят в рамките на една задача или проект?
Да, може да се каже така! Нещото, което да играе свързващата част когато двама души седнат. Свързващото може да е вербалната дейност, но може и да е тази, която е игровата. Пластилинът играе ролята на свръзка. През пластилина можем да се свържем дори и сами със себе си. Пластилина може да направи за мен връзката звук А и буква А. Защото на мен ми е трудно да запомня буква А, ако аз съм дислексик. Аз нямам проблем някакъв физиологичен, но моят мозък работи по по-различен начин. Ако на мен ми е трудно да науча таблицата за умножение с девет. Да, другите всичките са добре, но с девет ми е трудно, тогава мога да вляза с детето в игрова терапия и ние да правим цифри, и в един момент да кажа: „Хайде да си направим един знак „по“ (умножение), я сега да видим какво ще се случи ако сложим 2 по 9 – колко ще бъде“, слагаме и равно и то вече тази задача оживява. Аз мога да ги въртя тези неща, да ги мачкам, да ги правя – имам време да мисля, без да се притеснявам докато мачкам и докато обмислям какъв е отговорът. Понякога когато децата им е много трудно, числата са наредени пред тях… Аз мога да ги подредя така, че бързо да види отговора. Има такива креативни деца, ситуативни. Аз казвам: „Отговорът е написан пред теб, просто трябва да можеш да го видиш“. Детето, гледа, гледа и прави опит: „Ами това примерно“. Да! То е на налучкване, но: „ти успя, браво!“ Детето, за да не може да го научи, за да не може да преодолее себе си то има някаква бариера… Общо взето бариерите ги пускат възрастните. Те идат през страха…
» Предполагам… Да!… В желанието си да възпитаваме правилно… предполагам…
Много често! Отделно си имаме един такъв личен, как да кажа… като „жокер от приятел“ – веднага се връщаме, искаме или не искаме, инстинктивно назад ние като сме били деца как нашите родители са постъпвали и хоп, си го пренасяме. Дори там да не сме го искали, дори да го декларираме: „Аз никога няма да съм като майка си или като баща си“, но реално малко или много аз го правя същото. Защото ако моите родители едно време с режима, в който сме живели, с порядки и с нормите са били строги и никога не са ми казвали браво примерно, или пък не са ме пускали да правя някои неща, които съм искала. Аз казвам: „няма да правя същото“, нали аз съм била прекалено ограничавана и аз не може сега да си ограничавам детето, и затова какво правя – аз му давам пълната свобода, но как може дете да оцени свободата, ако не познава ограничението? Всъщност аз стоя гневна на родители си, утре моето дете ще стои гневно на мен, защото аз ще му казвам: „Стани какъвто искаш…“.
» А това не е ли всъщност един такъв съвсем естествен принцип на махалото? Т.е. движиш се от край до край докато накрая се намери някаква хипотетично „златна среда“?
Да! Принципа е такъв. Но това когато аз стоя някъде в отрицание, то ме кара аз да отида на другата страна…
» …просто за да може да се разграничиш ясно, за да няма съмнение, че правиш различно…
… но какво правя с детето си? Ако мен са ми казвали: „Не, ти ще станеш лекар!“, и аз съм искала да стана физик, но те са казали: „Не, ти ще станеш лекар!“ и аз ставам лекар и не съм доволна от себе си, от професията си, от живота си. Детето ми идва и аз виждам талант, обаче му казвам: „Какъвто искаш стани, мама! Аз няма да ти се меся! Ти каквото искаш!“ и детето ми избира нищо да не стане. И той утре ще е гневен, както аз съм гневна, че са ме накарали да стана доктор, той ще ми е гневен защото: „Добре де, ти като видя защо не ме накара? Защо не ме заведе? Аз, нормално е като съм дете и като не искам… Мен ми се играе, не ми се свири на цигулка!…“.
» Така е! Може би накрая, защото много неща можем да си говорим, но интервюто ще стане твърде дълго… Кажи всъщност как се запозна с Интелигентният пластилин?
Е, аз се запознах през един мой приятел, който пък е ваш приятел…
» Общи приятели!
Да! Александър Стоянов се казва господина. Той е баща на две прекрасни деца и като Вас и той е фокусиран да прави неща добри за децата и не само за собствените си, защото купувайки на собственото си дете една прекрасна тротинетка Micro, решава да започне да ги внася и в момента ги разпространява официално в България. Тези тротинетки например са неща, които развиват не фина моторика, но развиват грубата моторика, която също е много важна… И така като видях, че в неговия магазин в София имаше такъв Интелигентен пластилин, проявих интерес, той ме свърза с Вас и горе-долу така се случиха нещата.
» Помниш ли, кое беше първото нещо, което те впечатли в Интелигентният пластилин или ти е трудно вече да разграничиш?
Е-е-е, чак пък първото! Сега, много зависи с какво съм работила. Значи първото нещо, което всъщност аз видях… В София тогава имах един нов случай – започвах да работя с едно осемнайсет годишно момче, което имаше много агресия… И нещото, за което всъщност аз се хванах тогава, защото видях, че Сашо го мачка и го дърпа в ръцете си и си казах: „Това прилича на тези антистресови топки“. Самото момче обаче, има затруднение в обучението, имаше там едни такива истории и всъщност ние почнахме с това – той докато стои при мен и докато е гневен примерно да мачка и да разтяга, като в един момент аз започнах да му концентрирам вниманието, защото аз го делях тогава пластилина на две и казвам: „Ок! Направи нещо сега и аз ще направя същото!“. Просто да го въртим в ръцете…
» Интересно! Значи първо си забелязала антистрес способностите му.
Да! Аз преди това, а и сега също, работя и с така наречените тангъли (Tangle). Те са английски и са на същия принцип, но при пластилина има много повече възможност и много повече се залага на тактилност. Много често аутистичните деца не могат да докосват различни неща и имат нетолерантност към допир на каквото и да е. И самия пластилин, когато започна да работя вече с аутистичните деца, използвайки свойството му когато му пуснеш въздух той да пука, завивам ръчичката на детето или правя неща само на пръстите му. Понякога, когато има примерно деца, които не могат да хванат правилно химикалката, аз поставям парче пластилин в основата на химикала и поставяйки пръстите на детето, те потъват в пластилина и то много по-лесно задържа и в последствие усвоява правилния захват. Даже това е нещо, което бих ви препоръчала да го сложите към сайта ви, примерно към вашето клипче, което имате на началната си страница на сайта ви. Това е нещо, което може да се използва много лесно, когато децата имат не добър захват на химикал, молив и т.н.
Красимира Дянкова e магистър по психология и гещалт-психотерапевт. Тя е фасилитатор по системни фамилни констелации и асистент по метода за звуко-стимулация на д-р Алфред Томатис. В психологическата си практика работи индивидуално и групово с възрастни и деца с нарушения от аутистичния спектър, хиперактивност, с дефицит на вниманието, дислексия, със затруднения в обучението и поведението и други. Съвместно с родителите работи за създаване на континиум в терапевтичния процес.
» Можеш ли да се представиш и да кажеш няколко думи за себе си и за това с което се занимаваш?
Казвам се Красимира Дянкова и съм психолог и психотерапевт. Работя с възрастни и с деца. Работя с деца в сферата на техните трудности, като не съм фокусирана толкова много върху самата диагностика. Обикновено при мен идват деца, които вече са диагностицирани – да речем от аутистичен спектър, хиперактивност, деца които имат затруднения в ученето и други. Това на езика на диагнозите се води като дислексия.
» Какво правите заедно с тях?
Работя по няколко метода, но основно работя със звукова стимулация по д-р Алфред Томатис. Също така съм фасилитатор и във фамилни констелации.
» Какво означава това?
Това е сравнително нов терапевтичен метод създаден от Берт Хелингер, доста помагащ не само на децата, но и на техните родители, защото това е системен подход.
Всъщност как ние идваме на този свят? Обикновено хората от сегашните поколения смятат, че света е пред тях и всичко започва от тях напред. А всъщност нещото, което се знае, е че ние сме това, което са поколенията живели преди нас.
Ние вземаме техните вярвания, техните страхове, или много често поемаме техните мечти или желания. Ако например една майка иска да стане музикант, но е нямала тази възможност, защото нейните родители не са я записали да речем на уроци или там са се случили други неща… Много често децата на тази жена могат да поемат, да се свържат с това, което тя много силно е искала в душата си и те да го направят реалност, т.е. те да станат музиканти или хора занимаващи се с музика. По този начин се вижда как децата осъществяват мечтите на родителите си без дори това да е изговаряно.
» Това научно доказано ли е?
Да, това е научно доказано. Затова родителите трябва да са много внимателни. Най-вече когато мечтаят за децата си, защото те хващат това. От момента на забременяване до самото осъзнаване на Аз-ът, или така наречения първи пубертет, който обикновено се проявява между две и четири години, защото при всеки е различно… До този момент, децата ползват емоционалният свят на родителя. Те са тази емоция, която родителя носи или хората, които ги отглеждат и това до много голяма степен определя тях самите. Тези деца унаследяват мислите, желанията и емоциите, които изпитват родителите им и ги приемат за свои.
» Всъщност при теб идват деца с проблеми или по-скоро родители, които не знаят как да подходят към децата си?
Много хубаво го зададе. Значи при мен идват всякакви хора. Някои идват с идеята, че децата им имат проблем, но често накрая се оказва, че детето просто изразява проблема, който е на родителя или проблема, които е в семейството… Авторите на детска психология казват така: „Децата са едно огледало на семейството!“. Така в повечето случаи родителите идват, за да може да коригираме нещо при децата, или пък да подпомогнем пътя на развитие при децата. Тук обаче искам да уточня, че много са малко промените, ако родителя не се съгласи да съдейства, ако родителя не промени първо себе си и отношението си към проблема или към детето си.
» А идват ли и друг тип родители?
Разбира се! При мен идват и хора, които искат да инвестират в децата си. Децата нямат видими проблеми, децата нямат диагнози, но пък децата имат много дарби и таланти, както в същност и всяко едно дете. Това в повечето случаи са отворени родители, аз казвам умни, разумни хора, които не инвестират само в таблети, в нови дънки или в някакви други предметни награди за децата си, които да ги радват. Те идват и заедно правим креативни програми, неща които могат да доразвият паметови способности при децата, концентрация на внимание и всичко това, което може да направи детето им все по-успешно. Точно когато се запознах с Интелигентният пластилин всъщност, аз имах такава идея – да го включа в терапевтичната си работа и да подкрепям децата да вървят все по-напред.
» Как така?
Защото се знае, че центърът в мозъка отговарящ за пръстите, или за така наречената фина моторика е много близо до речевия център и до центъра на мисленето, и когато детето си играе с ръцете си, с пръстите си, то развива точно тази част – кръвоснабдява тази част в мозъка, която е на много малко разстояние от говорния център. По този начин е доказано, че се подобряват говорни способности. Всички игри, в които се включва игра с пръсти… Например, ако се обърнем назад във времето от където идваме, ние имаме в България едни прекрасни игри, които се предават през поколенията – „Дай, бабо, огънче!“, „Хвър, хвър, вранке“„Чим, чим, гарго“ и т.н. Всичките тези игри, ни карат да движим пръсти по определен начин. Имаме и песнички за пръстите. Всичките тези неща не случайно са измислени от хората живели преди нас.
» Доколкото разбирам това с което се занимаваш, всъщност е ориентирано и към това каква грижа да положим, така че да поощрим и подпомогнем децата със специални нужди. Така ли?
Точно така е! При хората имащи проблемно дете ситуация е много трудна. Това е разбираемо и затова аз предпочитам, когато имам клиенти и примерно идват за да го развиваме това дете защото има някакъв проблем, но ние говорим и аз казвам: Да, Вие е добре да изчакате, защото детето когато е на четири или на пет примерно и има някакъв лек говорен дефицит, то може да го израсте с други прийоми или други неща, които самият родител може да направи. Докато децата с проблеми, при тях е трудно, защото родителя няма този ресурс. Масово хората идват и искат да се обучават. Някои от родителите дори записват психология, логопедия и други.
» Това са родителите, които гледат иновативно на нещата и идват с желанието да се обучат, т.е не идват заради проблемно дете, а идват заради това, че искат да бъдат по-добри родители. Така ли?
Не. Това са родителите на проблемните деца. Те имат нуждата да се обучават, защото фокуса да ходиш постоянно на някакъв терапевт – дали това ще е логопед, психолог, или друг някакъв специален педагог, изисква време, изисква средства и когато тези родители могат да се обучат и имат някакъв механизъм, който тук аз мога да им покажа, това е за предпочитане. Така ползвам Интелигентният пластилин, защото аз с тези деца не играя тук в кабинета ми, а го давам като неща, които обяснявам на родителя,
за да може той в къщи под форма на игра да поставя било то правила, задачи за концентрация на вниманието, или пък просто да създаде възможност да бъде чут от детето си.
Защото в момента това е нещо, което аз все повече забелязвам в работата си – децата са склонни да чуят учителя в детската градина, или учителя в училище, или дори какичката в детския кът, но те нямат устойчивост да чуят родителя.
» Защо се получава така?
Това, което забелязвам е, че родителите комуникират с децата си някак между другото. Те казват на детето: „Събуй се!“, „Съблечи си якето!“, „Обуй си пантофите!“, докато те самите правят това и в главата им тече друга мисъл. Примерно ако една жена се прибира с детето си, тя мисли какво да сготви, как да го направи и кое кога ще направи. По същия начин, един баща ако прибира детето си от детска градина, той все още по някакъв начин е останал в мисловния поток от работното си място или какво трябва да направи в последствие. Така децата нямат тази правилна връзка с родителя, защото ако детето може да изпълнява на три години три команди, това ще бъде най-доброто нещо – „Събуй се!“, „Съблечи си якето!“, „Обуй си пантофите!“. Това са три команди, които дете на 3, дори и на 6 години не може понякога да обработи, то няма ресурса, мозъка му все още няма ресурса. Затова трябва да сме внимателни и да кажем – не да се събличаме през това време, не да мислим за това какво ще сложим на масата тази вечер, а да кажем на детето: „Сега си събуй обувките“ и да стоим търпеливо да изчакаме докато детето си събуе обувките. След това да дадем втората команда: „Сега си обуй пантофите“ и така нататък след това: „Браво! Чудесно се справи! Сега си съблечи якето!“, „Сега ще го закачим тук на закачалка“. Така детето е в пряк контакт и може да бъде чуто от родителя, и вече в последствие родителя може да изисква това поведение от детето – той да бъде чут!
» Т.е трябва да оставим време на детето да обработи и реагира на информацията. Така ли?
Да, точно така! Например тук примерно в кабинета, когато играем с Интелигентният пластилин, аз поставям правилата на играта и казвам: „Искам да играете по този начин примерно 10 дни и след това ще дойдете пак и ще опитаме нови неща“. Така през играта с Интелигентният пластилин, която се случва да речем всяка вечер, или през вечер и тя не се прави по 2 или по 5 часа, за да омръзне на детето, а може да се постави – дали детето ще има специални нужди, или ще искаме просто да имаме добра комуникация с него, или пък му е трудна таблицата за умножение, или както при дислексията му е трудно графично да се възприемат буквите, тогава родителя сяда с детето си, на една ръка разстояние, в абсолютен контакт, където енергийно двамата могат да се усетят и родителят е посветен само на това занимание. Тогава детето се чувства сигурно, защото когато се докосне до родителя, то може да го намери там. Родителя гледа детето, родителя комуникира с детето и примерно казва: „Ние днес с теб ще направим 3 букви!“, „Ето я азбуката, хайде сега да си изберем 3 букви – ти избираш една буква, след това аз избирам друга буква, след това ти избираш още една буква“. По този начин, първо учим детето да чуе словесна инструкция – родителят да бъде чут през слуховия анализатор на детето. Второ, учим детето на избор – нещо, което е много важно. Трето, детето избирайки буквите, съгласявайки се да играе на тази игра, то поема отговорност, то може вече да участва в нещо и то е равноправно в тази игра. Участвайки заедно с родителя, детето научава, че трябва да се съобразя и с друг човек, че трябва да изчака другия и че другия също има същите права като него.
» Това не се отнася само за родителите нали?
Да! Примерно в семейства, където има малка разлика във възрастта на децата, обикновено също няма тази толерантност на изчакване – децата започват да говорят едновременно, децата искат едновременно и с подобни игри създаваме идеята за другия, за Аз-ът на другия. И така избрали сме буквите и започваме да ги правим. Разделяме пластилина. От начало това прави възрастния да речем. Ако трябва да направи например буквата А, той ще раздели интелигентният пластилин на две големи топчета и на едно малко. Докато го направи, родителя показва старателно всяко едно движение и детето има веднъж възможност да наблюдава как се извършва дейността, и второ да го следва. Ако е малко детето, родителят прави успоредно с ръчичките на детето си, той ги движи. Детето разбира как да координира, окото започва да контролира. След това, на втори етап, показваме как тази буква може да бъде направена. Когато правим едновременно движение, примерно това на което казваме „точене“ с ръчички, в момента всички части на ръцете, нали всички пръсти участват. Това означава, че всеки един пръст има свое място горе в мозъка, което едновременно се активира. Знае се, че всеки дразнител, който идва към мозъка, мозъка го обработва и след това връща реакцията.
Ако ти правиш това, все едно 10 игли едновременно се забиват в мозъка и го раздразват.
Това кара мозъка да е много активен. Доказано е, че ако децата правят такива упражнения с ръчички, преди всяко сериозно занимание, те ще увеличат концентрация на вниманието, защото мозъка става много по-активен.
» Това ли правиш с Интелигентният пластилин?
Да, това правим. Примерно детето играе, можем да броим, а ако детето е много малко можем да правим само топчета. Едновременно работим фина моторика и броим едно топче, второ топче, трето топче… Понякога се е случвало, децата имат Интелигентен пластилин, който те са си закупили и аз имам пластилин в кабинета и когато започнем да играем двамата души, дали ще съм аз в роля на възрастен да партнирам на детето или детето ще играе с родител, понякога пластилина много бързо слепва и се получава нов цвят. Ако родителите могат да си го позволят това е прекрасно, защото се работи за цветовото възприятие. Може през пластилина също да се учат цветове. Самият материал дава страшно много поле за действие.
» Какво друго например?
Когато работим с деца, които имат хипоактивност на мускулатурата – да не влизаме сега в диагнози, но да речем една дизартрия, или други състояния от ДЦП (Детска церебрална парализа), или просто слабост в мускулите или ставите, тогава Интелигентният пластилин е изключително подходящ, понеже има различна мекота. Ако детето да речем е три годишно или пет, аз ще трябва да взема най-мекия, защото ако то трябва да вложи много усилия, за да играе с този пластилин това ще го отблъсне. И малко по-малко всъщност аз увеличавайки тази твърдост, подготвяйки пръстите, мускулатурата на пръстите, китките и правя упражнения за ръчичките с пластилина, постепенно когато утре детето стане седем -девет годишно, то ще се увеличи своята издръжливост, ще фокусира движението си на писане, и ще има повече устойчивост, когато използва ръката си за подобна дейност. С Интелигентният пластилин може да се работи в абсолютно всяка една сфера и така нещо, което тренираме на три или на пет години, когато станем на девет ние вече го имаме като умение. А за детето всичко това е станало с лекота.
към втора част на интервюто …
Игри за възрастни деца
…продължение (назад към втора част).
В продължение на споделените идеи до момента, днес мисля да се спрем на няколко малко по-сложни игри или по-скоро игри за малко по-големи и съобразителни играчи. Не че не може да опитате да играете следващите игри с Вашите малки деца, но не се ограничавайте само да там – опитайте нещо ново, като например да играете с Вашата половинка, стар приятел или близък роднина.
Вече няколко пъти коментираме, че игрите не бива да са само за децата, затова следващите редове са за тези от Вас, които приемат предизвикателството и се осмелят да се превърнат отново в деца и да преоткрият твореца в себе си.
Целта на играта е изключително проста – да отговорите смислено на колкото се може повече последователни въпроси „Защо“. обсъждайки с другите играчи дадена тема. Самата игра протича по следния начин: един от играчите взема ролята на питащия след всеки отговор от групата въпрос „Защо?“, а всички останали задружно опитват смислено да отговорят и продължат разговора. Например поредния кръг започва с темата „Защо ядем с вилици?“ и продължава с примерния отговор – „За да не си изцапаме ръцете“, след което следва въпроса „Защо не трябва да си изцапаме ръцете?“ – „За да не трябва да се мием след това“ – „Защо не трябва да се мием?“ – „За да не хабим напразно вода“ … и така нататък докато групата отговарящи вече не може да измисли смислен отговор.
Важно: Макар и на пръв поглед лесна играта може да се окаже доста трудна от даден момент нататък, тъй като понякога да отговориш смислено на повече от 10 последователни въпроса „защо“ въобще не е детска шега. Въпреки това, играта е изключително забавна и може да доведе до невероятни заключения и отговори след които дълго време да коментирате и да се смеете заедно с другите играчи.
Не се плашете от непознатото име, реално това е старата и добре позната игра, която със сигурност сте играли като деца. Най-често това се е случвало под формата на познаване на филми – един обяснява само с мимики и жестове заглавие на даден филм измислено от него самия, а всички останали се опитват да познаят. Играта често се среща и във варианти с имена на песни, книги и т.н.
Тук обаче бихме искали да добавим и нещо от нас. Нещо, което екипа на Интелигентният пластилин смята, че ще направи играта още по-забавна и увлекателна. Така следващия път когато се съберете с приятели или близки и решите да поиграете, опитайте следното – вместо отборите да са два (един показващ и всички останали отгатващи), преди началото на самата игра се разделете на три отбора – трима показващи, един измислящ това, което ще трябва да се отгатва и всички останали – опитващи се да познаят. След като го направите правилата са следните – играча измисля новото предизвикателство и го съобщава на части, и в разбъркан ред на тримата, които ще показват. Така всеки един от тях ще знае само малка част от цялото име или изречение и за отгатващите ще е по-сложно да проследят нишката и да отгатнат загадката.
Важно: Ако няма достатъчно хора, за да заделите трима обясняващи, може да опитате следното – един играч измисля отделни несвързани по между си думи, втори играч опитва да ги показва само с мимики и жестове, а всички останали отгатват. Този който познае, отива на мястото на измислящия думите, който пък замества обясняващия, който пък от своя страна се присъединява към отгатващите. За да стане още по-динамично, може да вкарате и отброяване на време, след изтичането на което се засича колко думи са били познати една след друга. Целта е ясна – нов рекорд!
Тази игра е изключително подходяща за следващия купон, който посетите или спретнете у дома, защото ще ви трябват повече хора – минимум между 5 и 10 човека. Освен това, за да започнете ще ви трябват и още няколко неща – жури, участници и добро настроение!
Правилата се подразбират почти от самото име на играта, но все пак: Избират се няколко човека, които ще бъдат жури и ще оценяват изпълненията, а всички останали участват в състезанието показвайки своя невероятен талант да се забавляват и да радват останалите.
Примерни таланти могат да бъдат – танцуване, пеене (дори имитиране на пеене върху фона на оригиналната песен), разказване на вицове и всичко останало, което би направило впечатление на журито и би довело до по-висока оценка от тяхна страна.
Броя на кръговете, самото класиране и всякакви други допълнителни правила и особености са напълно произволно решение от страна на цялата група.
Важно: За да се ангажират всички в играта, дори и тези които не могат да се престрашат и да се „качат на сцената“, може да се сформират нещо като помощни екипи, които да подкрепят и подпомагат „звездата“ по време на подготовката й преди, по време и след бляскавото й представяне в конкурса. Примерни такива роли могат да бъдат – DJ (избиране и пускане на подходящите песни), стилист по визията, сценарист за смешките и вицовете и т.н.
Следва продължение…
…продължение (назад към първа част).
[В]предната ни статия започнахме една нова инициатива, с която се надяваме да помогнем на повече хора (най-вече сред възрастните такива) да си припомнят детството и изпробвайки няколко много лесни и забавни игри заедно с децата си, да открият за повторен път в живота си магията на игрите.
Защо го правим ли? Ами просто защото вярваме, че времето прекарано в игри заедно ни помага да живеем по-щастливо и по-безгрижно, да бъдем по-успешни и по-добри и не на последно място да създаваме щастие за всички около нас – започвайки от най-малките та стигайки и до най-големите… но стига толкова разяснения – да се върнем към конкретните идеи за лесни и бързо приложими игри за добро настроение и чисто забавление.
Играта е разновидност на популярната игра на думи. Правилата са прости – започва някой от играчите като казва категория и буква, с която всички останали започват един по един да назовават думи от тази категория и започващи със съответната буква (например категория храна и първа буква Д – диня, домат и т.н.). Този който не успее да назове нова дума отпада, като преди това задава нова категория и нова начална буква. Победител е този, който каже последната дума в играта.
Полезно: Ако играете с малки деца, може да комбинирате играта с процес по научаване на нови думички – за целта позволете на детето да използва помощта на речник или интернет, за да намира нови думички, с които да остане по-дълго в играта. Ако детето е съвсем малко и не може да чете – вие му помагайте с намирането на новите думички.
Изключително подходяща игра докато чакате пред някой лекарски кабинет с малко дете и има голяма опашка пред вас. Играта е лесна – набелязвате си нещо, което виждате пред вас и искате от детето да познае какво е то. Позволявате му да задава само въпроси, на които да отговаряте с ДА или НЕ (например: „Предмет ли е?“… „Малко ли е?“… „Издава ли звуци?“ и т.н.). За да е още по-забавно, може да сложите ограничение на броя въпроси, с които трябва да познаете. Успеете ли да се вместите – печелите точка!
Важно: Ако играете с малко дете ще е по-полезно, ако му позволите първо то да си набележи нещо, а вие да задавате въпроси и да познавате. Така ще му дадете пример какво трябва да прави и ще му помогнете да научи правилата по-лесно.
Шанса да не сте чували за тази игра и да не знаете как се играе е малък, но все пак. Вземате ръката на детето във вашата, преплитате четирите си пръста като оставяте палците ви да стоят нагоре и когато сте готови започвате да се опитвате да захванете палеца на другия без да мърдате останалите пръсти захванати заедно.
Важно: ясно е, че с по-дългите си пръсти имате преимущество пред детето, затова не се престаравайте – едва ли има по-подходяща игра, където да му позволите да спечели без това да стане очевидно.
Тази игра е буквално резултат от нашият личен опит с Интелигентният пластилин. Всеки който го е давал в ръцете на дете знае какво се случва – пълна лудница. Детето го грабва и започва да го разтяга и разпъва, оставяйки след себе си настръхналия на тръни родител, който само се чуди къде и кога ще полепне и ще остави следи. Как да обясниш на детето да внимава и да си играе с него само на масата? Ами с тази игра може да се получи доста лесно и забавно. За целта сядате на масата (или друга твърда повърхност) заедно с детето и започвате да правите буквичките на всеки един от семейството. Първо на мама, после на татко и така нататък докато Интелигентният пластилин свърши. Така не само, че детето научава нещо полезно, но и вижда пластилина под друга светлина и разбира чрез игра как да го ползва безопасно. Специално при нас, не само че ползваме пластилина вече само на масата, но и веднъж направили буквичката, детето рядко посяга да я развали, за да направи топче за топане из стаята например.
Важно: ако детето е прекалено малко, за да познава и прави буквите само, то поне му позволете да оформя лентичките от пластилин, които ще използвате за направа на буквичките.
Следва продължение…
